ФЕРНАНД

     

     

     Кáрел погледна през прозореца на заседателната зала. Колата вече го чакаше долу, за да го откара до летището в Завентем*. Най-сетне щеше да се махне от отровната атмосфера, царяща наоколо. Въпреки това му беше криво, че трябва да остави шефа си в лапите на борда на директорите, но нивото на следващото заседание не позволяваше присъствието му. 
     – Съжалявам, че не мога да остана да ви подкрепям, господин Винарж – приближи се към него Кáрел и кимна към хората в тъмни костюми, шепнещи край тежката елипсовидна маса. – Знам, че ще направите всичко, за да отстоите позициите ни пред тия отсреща. Целият ни екип в Прага ще остане зад вас, независимо от решението им!

     – Не се притеснявай Кáрле! Ако тези провинциални хитреци не приемат изготвената стратегия за развитие на нашето подразделение, а продължат да искат само да лапат, сами ще си изядат главите!

     – Така е, но ще отхапят и нашите...

     – Каквото е писано – това ще стане, Кáрле! Не забравяй, че сме си подготвили и План „Б”! – намигна му Винарж. – Приятен полет и в понеделник, в осем – на оперативка.

     Кáрел вдигна куфара си.

     – Ще ви помоля да ми се обадите, като свършите тук, за да знам какво да правя за...

     – Добре, ще се чуем след няколко часа, но вие бъдете дискретен пред колегите в Прага, Кáрле.

     Той кимна и незабелязано излезе от залата.

     – Да тръгваме, Фернанд – усмихна се на беловласия шофьор и се настани на задната седалка.

     Големият “Ягуар” плавно се отдели от тротоара и лениво се вмъкна в уличния поток.

     Няколко пъти Фернанд вдигаше глава към огледалото и се вглеждаше в Кáрел. По лицето му се четеше смесица от безизразна апатия, разочарование и угриженост.

     – Всичко наред ли е, топло ли ви е отзад?

     Кáрел се сепна. Бяха пътували повече четвърт час.

     – Да, благодаря.

     – Виждате ми се угрижен... никога не сме пътували толкова тихо.

     – Така е, Фернанд. Нищо не ви убягва – усмихна се.

     Познаваше шофьора от доста време. Образован и приятен мъж на преклонна възраст, наследил семейна печатница в Брюж, която след време продал, участвал на фондовата борса, където натрупал допълнително състояние и осъществил мечтата си да купи “Ягуар” с който да достигне до полярния кръг в Норвегия. Беше овдовял, но въпреки болката, която умело прикриваше, не се предаваше и вече няколко години бе шофьор на свободна практика към енергийния концерн в който работеше Кáрел. Двамата вече се познаваха доста добре и обичаха да разговарят. 

______________

* Квартал на Брюксел, до който е разположено международното летище.

     – Какво ви притеснява? – обади се отново Фернанд. – Проблеми в концерна? Нещо ви е разтревожило на срещата на борда, нали?

     – Как разбрахте? – погледна подозрително очите му в огледалото.

     – Често возя и част от висшия мениджмънт. Йохан Ванде Овертвелд, Люк Вандекеркхове... налага се да дочувам някои неща. Така разбрах навремето, че си струва да се инвестира в акции на компанията.

     – Да... – едва доловимо се подхилна Кáрел и присви очи. – „Какво знаеш за акциите ти, хитро галско старче? Информация ли се опитваш да изкопчиш от мен и за кого?”

     – Какво ви притеснява?

     Мъжът се намести на задната седалка.

     – Спомняте ли си, когато се запознахме с вас, Фернанд? – проговори след малко. –Спомняте си, че бях изключително щастлив от новата си работа и пред очите ви израснах до по-горните етажи на мениджмънта?

     – Разбира се. Вие сте упорит и мотивиран, така че беше нормално да се издигнете, но ме притеснява, че използвахте “щастлив” в минало време.

     – Да, така е – въздъхна Кáрел. – Знаете ли Фернанд, стремежът за развитие е движещата сила не само в нашия бизнес и мога да го приема, но когато човек се настърви за печалби, когато не усети преминаването на границата и постави печалбите пред развитието, започне да ламти за тях, тогава вече считайте, че нещата са излезли от контрол!

     Мъжът се загледа през прозореца, докато пръстите му барабаняха по дръжката на вратата.

     – Това се случва, Фернанд. Виждам наоколо зеници, които се разширяват при мисълта за още и още печалби, изкривени ценности, които поставят парите над хората, а това е най-колосалната и често срещана грешка в бизнеса.

     – За съжаление сте много прав.

     – Именно поради тази причина казах, че бях щастлив в началото! Помните... бяхме сравнително малка енергийна компания, в началото произвеждахме зелено електричество тук, във Франция и в Чехия. След това започнахме в Полша, Италия, Румъния, Сърбия, Южна Африка... когато за пръв път дойдох в Остенде*, все още не бях служител в концерна. Но се впечатлих от атмосферата сред колегите и това, че собствениците високо ценяха своите служители и осъзнаваха, че именно те са най-ценният капитал, че именно тези техни хора са двигателите, които дават мощта за развитие и разрастване!

     – Сега не е ли така?

     – Наблюдавам много внимателно процесите от момента, в който компанията се листна на борсата във Франкфурт. В борда влязоха нови икономически парашутисти. Натискът за все повече нови проекти с все по-съкратени срокове за възвръщаемост и все по-големи печалби се увеличи. Нещата започнаха да стават все по-трудни за осъществяване в малка страна като Чехия, но никой не искаше и да чуе! Дори на едно от заседанията в Остенде*, в подкрепа на господин Винарж се принудих отново да обясня на новите членове на борда, че инвестициите в енергетиката са тежки и дългосрочни, но пък печалбите са устойчиви и гарантирани. Не ме чуха! – Кáрел тупна по седалката и гневно повиши тон: – Това не е като да седиш пред компютъра и да щракаш с розовите си, икономически ръчички по клавиатурата, купувайки сутринта акции, а до вечерта вече да си ги продал със съответната печалба, да си  сложиш в джобчето и да се прибереш щастлив и доволен от „добре свършената работа”.

     Мъжът въздъхна и се отпусна.

     – Това е най-долнопробният паразитизъм, който може да съществува, Фернанд!

     – Явно нещата наистина са станали критични. Съгласен съм с всичко, което казахте. Съвременната представа за корпоративен бизнес на днешните бизнесмени понякога е разрушителна. Това ми напомня за една карикатура, която наскоро мой приятел ми изпрати. Там бяха изрисувани всевъзможни чудовища, окървавени убийци, зли извънземни, дяволи с тризъбци и дори Смъртта с коса в ръка.  А текстът гласеше: „Сред всичките тези страшилища, колко странно би било да открием, че най-големият враг на света всъщност изглежда... – така:” – и до думичката „така” беше нарисуван ухилен до уши бизнесмен, с костюм, вратовръзка и куфарче.

     Кáрел се развесели. Гумите свистяха унесено по студеният и влажен асфалт на магистралата.

     – Кажете ми, Фернанд, вие какво подочухте? – обади се след малко Кáрел.

     Шофьорът за момент се поколеба, но махна с ръка.

     – Мисля, че се крои голяма финансова операция с цел излизане на собствениците от дяловото им участие в компанията.

     – Подозирах го от доста време – въздъхна мъжът. – Снощи успях да се срещна на по пиво с финансовият директор, който ми е приятел и по някаква чудна случайност не е роднина на никой от сбирщината на собствениците. От завоалираният ни разговор подразбрах, че се подготвя точно такава сделка. Иде реч за твърде много нули...

     – Знаете, че преди време Овертвелд пренасочи сериозни държавни капитали към концерна? – продължи Фернанд.

     – Да, помня. Цялата белгийска преса беше гръмнала, но изненадващо бързо потулиха всичко и успяха да разсеят вдигналата се пушилка. Почти веднага след това компанията се листна на борсата и акциите твърде вървяха добре.

______________

* Град,  разположен на брега на Северно море, Северозападна Белгия, провинция Западна Фландрия.

     – Точно. Успяха да се измъкнат от скандала със... – подбираше внимателно думите си, - с цената на всичко. След като акциите се разпродадоха, в борда на компанията влезнаха нови членове. Няма начин да не знаете и за гафа в Южна Африка?

     – Знам естествено! Това фиаско бе дело на роднина на Вандекеркхове и е тема табу в концерна. Заметоха всичко след себе си и забраниха на въвлечените в проекта служители да коментират каквото и да било. Дори стигнаха до крайности: уволниха две служителки от „Връзки с обществеността”, представете си! Не разбирам обаче, дали са наясно, че потулването на този провал пред акционерите е изключително опасено и това е на път да завлече компанията!

     – Опасявам се, че Овертвелд вече няма необходимият политически и друг потенциал да се справи със ситуацията. Мерника му е вдигнат от други, доста влиятелни фигури в Белгия.

     – Понякога наистина ме изумявате Фернанд! Недоумявам от къде черпите такава информация?

     Шофьорът се почеса притеснено.Телефонът на Кáрел иззвъня.

     – Здравейте, господин Винарж! Всичко... – каза той и замълча.

     Слушаше без да отронва и дума, а след като приключи, набра друг номер.

     – Господин Бружек? Здравейте, Кáрел Кржижек е на телефона. Моля ви за спешна среща в понеделник-сутрин... не, за съжаление не е възможно, случаят не търпи отлагане!... Чудесно, с господин Винарж сме ви благодарни! В осем и тридесет ще бъдем при вас!

     Ян Бружек беше инвестиционен посредник...

     Кáрел трескаво мислеше за всичко казано до тук от Фернанд. Стана подозрителен. Беше твърдо решен да изкопчи колкото се може повече информация от беловласият господин зад волана. Известно време пътуваха мълчаливо, преди да се обади:

     – Фернанд, наближаваме отбивката за Гент! Какво ще кажете да обядваме там? Не ми се виси с часове в Завентем, а вероятността полета да има закъснение е голяма. Сутринта слушах, че в Прага отново е имало снежна буря и летището е било затворено за няколко часа.

     – Много благодаря за поканата! – усмихна се шофьорът.  – В Гент имам стар приятел, който държи много приятно ресторантче и магазин за шоколад на брега на Лейе*. Прави най-вкусният stoofvlees** в цяла Фландрия! От години го лъжа, че ще му отида на гости...

     – Чудесно! – оживи се Кáрел. – Обожавам stoofvlees.

              – Все пак не е ли по-добре да обядваме в Брюксел? – повдигна вежди шофьорът. –Ще сме близо до летището, че с тези задръствания...

______________

* Лейе (холандски) или Лис (френски) – река в Белгия и Франция, извираща от Па дьо Кале, Франция. Ляв приток, вливащ се в р. Шелда, при гр. Гент.

** Stoofvlees – традиционно белгийско телешко задушено, което се приготвя с тъмна бира. Сервира се с пържени картофи и майонезен сос.

     – Днес е петък и задръстванията ще са в обратната посока. Хайде Фернанд! Какво толкова?    

     – Притеснявам се да не си изпуснете самолета.

     Кáрел трябваше да го предразположи да говори и му прилагаше всевъзможни похвати.

     – Голяма работа! Два часа по-късно има друг полет! Само дето тогава

ще се наложи да ме закарате до Шарлероа*. Дори ще ми е по-приятно да пътувам с този полет, защото е на ниско тарифна авиокомпания. А в техните самолети няма перденца, които да разделят префърцунените пуяци от бизнес класата от останалите пътници! Знаете ли колко е непринудено и приятно?

     – Не спирате да ме изумявате! – поклати глава шофьорът. – Вие сте първият човек, който говори против бизнес класата. Всички останали, които возя, са толкова вманиачени на тази тема, че сякаш никога през живота си не са пътували в икономична класа.

     – Това са малки хора, Фернанд, достойни са за съжаление.

     – Нали пътуванията в бизнес класа на средният и висш мениджмънт са политика на компанията?

     – Политика на компанията! – Кáрел махна раздразнено с ръка и погледна с ехидност през прозореца. – Позьорство и прахосничество! А същевременно пищим по заседанията, че трябва да се свиват бюджетите на дъщерните компании! Ако питате мен – направо считайте, че съм си изпуснал полета!

     – Ако това се случи, ще си имам ядове с шефа...

     – Нали аз подписвам документите за пътния лист и мога да впиша какъвто си искам час!

     – Ами...

     – Стига, Фернанд! – сряза го Кáрел с настоятелният си син поглед.

     – Два и петнадесет минава, и двамата сме гладни, не сте виждал приятеля си от сума време, така че му се обадете и му кажете, че пътуваме към него.

     Шофьорът се подсмихна и рязко сви по разклонението за Гент. Гумите на Ягуара изсвириха. Това допълнително въодушеви Кáрел.

     – Там е старчето, вече ни чака! – каза ведро, когато затвори телефона си.

     – Чудесно! – протегна се доволно мъжът. – Колко малко ни трябва, за да сме щастливи: уютно местенце, добра храна, стар приятел, приятни събеседници и всичко това – гарнирано с прословутият белгийски шоколад...

     Известно време продължиха мълчаливо.

     – След всичко, което ми казахте за компанията, какво мислите да правите?

     – Логичното, Фернанд.

______________

* Град, община и административен център в провинция Ено, Белгия. Разположен е на река Самбър. В Шарлероа се намира международното летище „Шарлероа Брюксел-Юг”, алтернатива на Международното летище „Брюксел” в Завентем.

     – Нима наистина бихте напуснали след всичките тези години и успешни проекти зад гърба ви? До колкото знам екипът в Чехия е един от

големите...

     – Това няма съществено значение, приятелю! – поклати глава Кáрел. – Какво следва да направи човек, когато му се обяснява, че въпреки осъществените проекти и печалби трябва да съкращава ценни кадри, да

орязва бюджета, социалните придобивки и дори заплатите на екипите, а в

същото време да наблюдава как тези пари се източват от сметките на Чешкото подразделение на компанията и идват тук, за да влезнат по джобовете на акционерите, а средният и висш мениджмът да хвърчи из небесата в бизнес класа без да се заделя нищо за реинвестиции и разширяване на дейността? Какво следва да направи човек, когато вижда шепа главозамаяни плебеи, от които единият се чуди какъв частен самолет да си купи, другият – как успешно да се пласира за кмет на Брюж, за да налапа още по-голям кокал, третият – с колко компаньонки да се качи на яхтата си и да отплава към Лазурния бряг, а четвъртият – как още по-добре да се възползва от политическото си минало и от факта, че вече години наред Белгия няма правителство, за да пренасочва капитали към частните си компании? – усети, че се увлече в емоцията си и млъкна.

     – Но не предполагах колко огромен и мръсен се оказа айсбергът под водата...

     – Това е положението, драги ми Фернанд! Има твърде голяма вероятност скоро да не се видим. Това е още една причина, поради която  настоявам да ви поканя да похапнем заедно. Знаете, че винаги сте ми бил приятен събеседник. И запомнете, че когато ви омръзнат сладникавите тукашни бири винаги ще сте добре дошъл в Прага, да опитате истинско пиво от жатецки хмел!

     Фернанд се усмихна и учтиво благодари за поканата. Вече бяха в централната част на Гент и Кáрел се наведе към предната седалка:

     – Относно акциите на концерна...

     – Какво за тях? – учудено повдигна вежди шофьорът.

     – Знаете, че ние, служителите нямме право да притежаваме акции в концерна?

     – Знам... – подсмихна се многозначително.

     – Но за всяко нещо си има начини. Както и да е, съветвам ви да ги продадете в най-кратки срокове, приятелю! Сега е най-подходящият момент за това! Само шепа хора знаем, какво се готви от върхушката. Планът им е съшит с бели конци и когато те се скъсат, акциите на концерна ще се сринат главоломно!

     Фернанд паркира Ягуара под един огромен клен, чиито клони докосваха водата на Лейе и галеха плаващите в нея лебеди. От кокетно ресторантче се носеше приятен аромат на задушено телешко, а един беловлас господин, увит в черна престилка до коленете, енергично им махаше от шоколатиерската витрина.

ЛЕДЕН ДИМ

  Натали

   Кáрел седеше по халат в края на дивана и съзерцаваше часовника на Индржишката кула. Гледката от апартамента му харесваше и рано сутрин обичаше да наблюдава как градът се събужда. Можеше да стои с часове така. Обикновено причината да закъснява сутрин за работа бе именно тази. Някъде зад него се носеше мелодията на позната песен. Заслуша се...

„¿Qué será de ti?
¿dónde estás? que ya
a mi atardecer
ya no has vuelto más
¿Quién te cuidará?
vivirá por ti
¿Quién te esperará?,
Nathalie...” *

   Това извика в съзнанието му позабравени спомени. Стана му приятно и отнесеността на изражението му се разля в лека усмивка. Потъна в смисъла на думите от песента и се замисли за Наталия. Не я беше виждал повече от седем-осем години. Стана му любопитно как ли изглеждаше сега, как ли се бе стекъл живота й?
Камбанарията на църквата удари седем часа и това го отърси от унеса му. Облече се набързо и излезе.

   Пресният сняг мелодично хрупаше под бодрата му и пъргава походка. Доставяше му удоволствие да изминава пеша разстоянието от дома до офиса, а искрящата зима навън превръщаше тази разходка в малко арктично приключение.
Мисълта за тежкият ден, който го очакваше го накара да ускори крачките, като внимаваше как стъпва по хлъзгавия тротоар. Първите слънчеви лъчи погалиха заскрежените дървета и окъпаха старинните сгради. Наближи малкия парк пред църквата, които му бяха по път. Загледа се в бялата им одежда и замръзналото и самотно разпятие в ляво от входа на Св. Индржи. Прииска му се да влезе в храма и да запали свещица, но беше твърде рано и тежките дървени порти на църквата все
още бяха затворени.
   Всяка сутрин около това паркче срещаше една старица, която хранеше гълъбите. Намираше я за малко странна, но въпреки това – от известно време двамата започнаха да се поздравяват с „добро утро”, като се срещнеха. Не очакваше да я види в тази мразовита утрин и погледна към няколкото розови облачета, останали в небето след снощната снежна буря. По тротоара до парка не беше минавал никой и нямаше утъпкана пъртина.

   „Аз ще съм първият минал от тук днес!” – зарита снега в краката си Кáрел.

______________

   * „Какво ли става с теб? Къде ли си, че вече никога не се върна в моята привечер? Кой ще се грижи за теб? Кой ще живее само заради теб? Кой ще те чака, Натали...”

* * *

   Телефонът му зазвъня някъде изпод пръснатите по бюрото му документи и чертежи, които внимателно изучаваше от часове. Започна машинално да го търси, ориентирайки се по мелодията му, без да откъсва очи от листа хартия, в който се беше зачел. Изрови го и погледна дисплея. Вдигна вежди и съсредоточеността от лицето му изчезна.
   – Кáрел Кржижек слуша, добър ден?
   – Здравей Кáрле!
   – Здрасти... – отвърна леко разсеяно, – Влáдимире, ти ли си?
   – Е кой друг да е? Ти кого очакваше, – отговори му с въпрос Влáдимир типично в стила си, и закачливо додаде – Вацлав Клаус може би?
   – Ха! Ами – от къде да знам, с този фалцет – може и жена ти да е! Ха-ха-ха! – закиска се със зла ирония Кáрел.
   – Айде, айде! Майтапите – довечера!
   – Защо довечера, нали уж за сряда се разбрахме?
   – Е да де! – отвърна строго Влáдимир.
   – Е да де?!? Днес е вторник, какво ми даваш пара?
   – Кáрле, днес е сряда. Днес! Уговорихме се преди повече от седмица! Всички останали казаха, че ще дойдат, само ти ми се правиш на китаец!
   – Мммм... – опита да си спечели време Кáрел.

   С Влáдимир и останалите, с които трябваше да се съберат довечера на по питие, бяха колеги от университета. Дълги години не се бяха виждали.
   По традиция бяха избрали за място на срещата „Света Клара” – кокетно ресторантче в Троя, близо до Тройския замък и Ботаническата градина. Ако искаше да отиде, Кáрел трябваше да го направи или със собствената си кола, или с такси, защото изпитваше ужас от необходимостта да се клатушка в градския транспорт с настъпващи го и не-особенно благоуханни след работния си ден хора. Чувстваше се преуморен, на следващият ден трябваше да пътува в чужбина и не му се щеше да закъснява тази вечер. Предвид всичко това, той първоначално опита да отклони поканата, която преди седмица с охота прие, но мигом го връхлетя мисълта за Наталия. Дали и тя щеше да бъде там довечера? Какво пък – щеше да се отбие за малко след работа, да изпие набързо едно питие, да се посмеят на отминалите времена... Имаше нужда да се поразсее, а и отдавна не беше виждал Тройския замък окъпан в светлините на нощта.

   – Кáрле-е!!! – не сдържа раздразнението си Влáдимир.
   – Оле-е-е, извинявай! Вярно, че днес е сряда!
   – Да! Сряда е! Събуди се!
   – Стига ми се злоби! – сопна му се – На Лубор обадихте ли се?
   – Лубор, Микулаш, Хонза, Тереза, Ема – всички ще са там!
   – Добре, добре! Сега ще си поразместя програмата и ще гледам да дойда. Но при всички положения преди седем – седем и половина няма да мога, защото Бруно е тук и трябва да го заведа да хапне нещо, преди да го оставя в хотела. Немога да го зарежа човека, а и имаме да обсъдим доста служебни неща, съжалявам!
   – Хм! Добре де, и това е нещо!
   – Съжалявам Влáдимире, но знаеш как е... – за миг се поколеба дали да зададе следващият си въпрос, но глождещото го любопитство надделя и продължи, – А на Наталия някой обади ли й се? Всъщност къде изчезна тази дама?
   – Да, и тя каза, че ще дойде. Тук е, в Прага... – в отговора на Влáдимир имаше едва доловима нотка на съмнително подозрение.
Кáрел грейна. Еуфорията го сграбчи и сърцето му взе да бие учестено. Предусети, че щеше да получи нежелан въпрос относно Наталия и реагира мигновенно:
   – Добре, договорено! Довечера, след седем и половина – „Света Клара” в Троя! Хайде, че ми звъни стационарния, а след малко влизам в поредица от срещи. И да внимаваш с тоз’ фалцет, да не те объркат в трамвая, като идваш довечера! – не пропусна да го заяде, – Ха-ха-ха! А-а-а-а-ха-ха-ха!
   – Мно-о-ого смешно, мно-о-ого! А-хá! Хá! Хá! – отвърна му докачливо Влáдимир. – Добре, Кáрле! До довечера, ама имай късмет да не дойдеш!!!
   – Слушам и изпълнявам мон женераль! – продължи дружелюбно да се заяжда, заливайки се от смях.

   За кратко се подвоуми как да стигне до ресторантчето в Троя. Реши да пожертва алкохола и да отиде със собствената си кола. Грабна телефона и помоли Яромир от охраната да се качи при него. Даде му ключа от колата и картата за паркинга, за да може той да отиде и да я докара до офиса. Не искаше да губи време след вечерята с Бруно и възнамеряваше да тръгне веднага.
   След като Яромир излезе, Кáрел се върна при бюрото си и седна в черното кресло. Облегна се назад и леко се залюля на механизма му. Завъртя се към прозореца, загледа белите покриви на зимния град и отново потъна в спомените за отминалите времена в Кáрловия университет.

* * *

   Денят бе на приключване. Навън беше доста студено, смрачаваше се и беше ясно. Двамата с Бруно крачеха към хотела, загледани в кристалното небе и въздушните колонади над изгряващата нощна Прага.
   За щастие и Бруно бе доста изморен и вечерята им не продължи както обикновенно. Кáрел излезе от хотела, в който остави колегата си, пое си дълбоко въздух и издиша. Парата от дъха му се смеси със свенливата мъгла. Сви в уличката, където по-рано през деня Яромир бе паркирал колата му и се качи в нея. Зарадва се на волвото, защото го беше купил само преди няколко месеца и му беше приятно да го шофира. Запали двигателя с идеята да подкара към Троя. Чувстваше се преуморен и очите го боляха. Погледна часовника – деветнадесет и пет. Набързо прецени, че ще му отнеме около 25-30 минути за да стигне до там. Беше добре с времето и реши да се потопи в магията на нощна Прага. Сви из уличките и подкара към Вишехрад. Излезе на Подолске набрежи, мина под Вишехрадската скала, като неотлъчно следваше крайбрежните булеварди. Трафика беше учудващо спокоен за този час и това допълнително му се понрави. Отпусна се комфортно в седалката и включи електрическото й отопление. Изрови някакъв диск на Лестър Янг, пусна го и потъна в трелите на тенор-саксофона. До театъра го хвана червен светофар, а и колоната се движеше бавно, заради машините на снегопочистващите служби отпред. Отляво ленно течеше Влтава, а над нея се издигаше побелелият Петржин с осветената кула на върха. Гордият и окъпан в златисто Пражски Храд величествено се извисяваше на отсрещния хълм, а шпиловете на Свети Вит пронизваха зимното небе. Загледан в тях, Кáрел отново се замисли за евентуалната му среща с Наталия тази вечер.
   Дали Наталия бе съумяла да се предпази от белезите, които годините оставят? Дали бе запазила елегантната си фигура и дръзкия си, типичен само за нея поглед, в който той някога обожаваше да потъва? Дали се бе променила с времето или си беше останала същата непредсказуема и темпераментна лудетина? Дали щеше отново да изпита онова специфично чувство, както на времето? Дали...
   Тази плеяда от въпроси бе прекъсната не само от нетърпеливия клаксон на шкодата зад него, тъй като светофара отдавна светеше зелено, но и от едно особено усещане, което Кáрел отдавна не бе изпитвал.

   Мина през Летенския тунел, продължи край Холешовице, за втори път прекоси Влтава и малко след това се озова в Троя. Красивата, наподобяваща кутийка за бижута сграда на Тройския замък, с боядисани в бяло стени и ръждивочервени камъни накараха Кáрел да отбие и да спре. Трябваше да се полюбува на тази гледка.
   Не беше напълно сигурен в спомените си къде точно се намираше ресторантчето, но се ориентира по градините на замъка. Подкара бавно по улицата и се заоглежда на дясно. Няколко метра по-надолу мярна сребрист, неонов надпис „Света Клара”.




                                                            * * *

   Стори му се малко задимено, предвид непоносимостта му към тютюневия дим. Първоначално не можа да се ориентира, защото помещението беше обширно и имаше доста хора. В следващият момент от една маса в ъгъла се понесе възторжена глъчка:
   – Ха! Ето го и Кáрел!
   – Е-е-е-е, айде бе Кáрле!!! Много задачи бе! Какво ще те правим такъв?!?
   – Е как? Къде е червеното килимче? М? Нещо организацията по посрещането май куца, а? Ще се уволняваме! Ха-ха-ха...
   Всички прихнаха от смях, начело с него самия. Веднага след тези думи преумората някак изчезна от него и енергичността му се върна с пълна сила. Каза си здрасти с всички и веднагически се потопиха в шеги и закачки за отминалите им студентски години. Не видя Наталия, но реши да не избързва с въпроси за нея. Прииска му се да поръча любимия си единичен малц, но трябваше да шофира и с нескрито съжаление се отказа от тази си идея. Реши да си вземе пиво. Настани се удобно в края на масата и започна да разглжда състудентите си. Повечето от тях се бяха променили. Бяха понатрупали някое-друго излишно кило, някои от момчетата бяха пооплешивели, други – тук-там побелели. Момичетата му се видяха състарени... Какви ти момичета и момчета?!? Та те отдавна се бяха превърнали в жени и мъже! Повечето от тях бяха семейни и с деца...
   – Много си отслабнал Кáрле!
   – Е, чак пък много. Незнам, аз се гледам всеки ден в огледалото и не мога да хвана разликата...
   – Обаче – не си мръднал, няма майтап! Ти и Лубор сте си същите.
   – Мф! Как да не съм бе, Микулаши?!? Прогресивно побелявам, виж ми косата! – усмихна се и погледна към Ема – Еме, с тебе какво става? Как си, що си, малката как е?
   – Всичко е наред, работа, малката на градина и така... А ти? Гледам – все още нямаш нищо на безименния пръст?
   – Не, нямам... Сам съм си... – сведе поглед към мраморния под и се замисли.
   Замисли се за Дебора – жената, която обичаше повече от всичко друго на света, но съдбата му бе отредила да я изгуби. Макар и по никой начин да не му липсваха ухажорки, вече шест години Кáрел не поглеждаше друга жена. Любовта му към Дебора беше прекалено силна и не можеше да се отърси от това.
   Понечи да каже нещо и да излезе от ситуацията, но този убийствен спомен, жив и до днес в него, безмилостно го стисна за гърлото, сподавяйки опитите му да изрече каквото и да било. Очите му плувнаха и това не убягна на Ема. За негово щастие тя не продължи да му задава въпроси, а всички останали не забелязаха нищо от случилото се. Имаше неща от живота му, за които Кáрел не обичаше да говори, държеше ги само в себе си и не желаеше да ги споделя с другите. Отпи от пивото и се опита да прогони мъчните спомени от главата си.

   Обърна се към Микулаш и се заприказваха. Работеха в един бранш и имаха общи теми. Влáдимир видя, че двамата от дълго време си шушукат нещо, грабна халбата си и отиде при тях:
   – Какво заговорничите бе, ченгенца? Ха-ха-ха! – закиска се по за-разителния си начин.
   – Нищо, говориме си тука. За работа...
   – Стига с тая работа Кáрле! Само работа ви в главите на вас двамата! Нали уж сме се събрали тука да се посмееме, а вий за работа ми говорите!
   – Влáдимире, къде е Наталия? – попита Микулаш, а Кáрел се на-остри:
   – Да, къде е? Нали по телефона ми каза, че е в Прага и ще дойде?
   – Хм! Кáрле, почвате да ме съмнявате вие двамата с нея!
   Микулаш се ококори:
   – Що бе? Да не си ги хванал в крачка нещо?
   – Айде стига и ти бе! – опита се да протестира Кáрел и сведе поглед към картонената подложка под полуизпитата вече халба.
   – Ами – обаждам се аз на Наталия да й кажа, че ще се събираме – първия й въпрос: „Кáрел ще идва ли?”. Обаждам се на Кáрел: „Наталия ще идва ли?”. Е, – Влáдимир дяволито стрелна с очи Кáрел и продължи – какво трябва да си помисли човек?!
   – Хм! Ей, дявол да го вземе – като някои мъжки клюкарки сте! – изсумтя с възмущение Кáрел, но Влáдимир продължи в същия дух без да се поколебае.

   Подмина със снизхождение подмятанията им и се зачуди какво удоволствие би могъл да изпитва човек от това, да си вре носа в чуждите неща и отношения при все, че това е нещо строго лично. Поне за него – беше! Точно това не харесваше у състудентите си, но за общото благо с годините се беше научил да не им обръща особено внимание.
   Кáрел се загледа в гъстата пяна на вече подменената му с пълна халба, вдигна русите си вежди и многозначително се усмихна: „Може би най-накрая бяха разгадали добре-пазената ни тайна?”
   Отпи още от пивото, деликатно изтри пяната от крайчеца на устната си и погледна към Ема. За него тя бе пример за себичност и дори безотговорност. Забременя и роди още в университета, естествено без брак, и вместо да си отгледа детето и да се грижи за него – тя го заряза при майка си и го удари на лек и разгулен живот. На два пъти я беше засичал да се натиска с разни мъже по баровете в Жижков. Дори единият път се направи, че не го вижда, но и той я отмина. А Микулаш? – Същата работа! Ожени се, роди му се такова хубаво момченце, но нали беше бройкаджия – жена му го изхвърли на втората година и сега блъскаше, за да плаща издръжка на детето. И най-комичното във всичко това беше, че цялата вечер, точно те двамата не спряха с недискретните закачки по между си.
   „Не мога, а и нямам право да ги съдя! Всеки се разпорежда с живота си както намира за добре. Изглеждат щастливи, щом им харесва и така им е добре – така да бъде!” – въздъхна Кáрел и отпи още глътка, без да забелязва прокрадналата се суета у част от компанията. Почувства как някой леко го погали зад ухото. В първият момент не реагира, защото това му се стори някак познато усещане. При повторното погалване усети и леко одраскване. Погледна към Влáдимир и Хонза, които бяха зяпнали някой зад него и лигаво хихикаха. Направи му впечатление, че Микулаш липсваше на масата.
   – Микулаши, те-така избухна Третата световна война! – извърна се и замахна да го цапардоса, но зад себе си успя да види само пъргав силует, който притича към противоположния край на масата.

* * *

   Наталия се поздрави с всички. Кáрел остави последен. За сметка на това той бе единствения, който тя дискретно разцелува. След това си избра място на масата, което беше максимално отдалечено и по диагонал на него. От това не му стана неприятно. Изглеждаше леко смутен, все пак не я беше виждал с години.
   Микулаш му говореше нещо, но Кáрел въобще не го слушаше, защото крадешком бе започнал да изучава Наталия. Беше си същата. Само погледа й беше някак различен... Времето не бе й се отразило, не и външно. Същата стройна и грациозна фигура с тънка талия, стегнати и големи за ръста й гърди. Дълга, нежна шия, чувствени устни, високо чело със загатнати и извити вежди, леко присвити клепачи, зад които се криеха мистични и като че ли уморени от живота очи. Да, това беше различното в погледа й. Характерните бръчици, които издайнически се появяваха с годините около очите на женте и които нейните връстнички отдавна имаха, при нея все още липсвха. Беше със съвсем лек макиаж и това неимоверно му хареса. Кáрел от край време презираше жените с тежък и обилен грим.

   Въпреки цялата красота и великолепие, които щедро и непринудено струяха от Наталия, дълбоко в себе си Кáрел усещаше само горчивината на една стара и непосилна болка, от която той бавно умраше с всеки изминал ден, с всяка отронена сълза късно вечер, с всяка красива жена, застанала пред него. Болката, по неговата Дебора.

   От разговорите на Наталия с околните Кáрел дочу, че преди няколко години е започнала във винарския бизнес. Била търговски мениджър на малка Морáвска изба и отговаряла за износа към Полша. Купила си собствено апартаментче в Прага 7, близо до Андел. Живеела сама, въпреки, че си имала приятел от години. Когато Кáрел чу това, той внимателно разгледа финните й ръце, но не забеляза халка, нито пък подобие на годежен пръстен и това го хвърли в недоумение...

   Погледите им се срещнаха. За дълго впиха очи в очи и хората около тях като че ли изчезнаха. Не виждаха абсолютно нищо друго. Тя потъна в неговите, онези, стъклено-сините, а той – в нейните, лешниковите, дълбоките, мистичните. Като че ли в този момент двамата взаимно разглеждаха душите си. Безмълвно си зададоха хиляди въпроси, но не получиха отговор на нито един от тях. Тя му се усмихна и той й отвърна. Появилите се усмивки на лицата им ги накараха да отместят погледите си и това ги върна на масата, при приятелите им. Този магичен ритуал се повтори още няколко пъти, но двамата продължиха да се избягват по време на цялата вечер.

   – Ехо-о?!? Кáрле??? Нещо отлетя на далеч май, а? – сръчка го Микулаш, тъй като му зададе няколко въпроса, които Кáрел въобще не регистрира в съзнанието си.

   – Извинявай, замислих се тука...

* * *

   Погледна часовника си. Беше малко преди дванадесет и Кáрел се раз-мърда нервно. Присети се, че утре трябва да става рано, защото щеше да пътува. Това до известна степен върна чувството му на умора, което той беше позабравил през последните няколко часа. Влáдимир, който беше седнал до Наталия, забеляза това и от другия край на масата го подхвана:
   – Кáрле, имай късмет да си тръгнеш!
   – Е-е-е!!! – възмути се, – Да не посмее човек да си погледне часовника от тебе!
   – Никакви часовници, забранявам часовниците!!! – изкомандва с нелепия си фалцет Влáдимир и Кáрел избухна в смях. Едва си пое въздух, скокна на крака и застана мирно. Лявата си ръка изпъна в шпиц, плътно до тялото си, а дясната вдигна напред и нагоре, със свита в юмрук длан, тропна с крак и изстреля:
   – Йа, майн император! Тъй вярно, майн император!!! Слушам и изпълнявам, майн император!!! Да живее император Франц Йосиф!!! Победата е наша!!!
   С това си изпълнение Кáрел взриви от смях не само тяхната, но и околните маси, тъй като специфичните отношения между тези два съседни народа съвсем не бяха тайна за никого. Чехите от край време обичаха да се будалкат с австрийците. От околните маси се чуха закачливи подвиквания по темата и зазвъняха наздравици. Разговорите бяха забавни за Кáрел и той реши да поостане още малко. Отдавна не се беше отпускал така. Прецени за сравнително премерен рискът да обърне още една халба с пиво и отривисто направи характерния жест към сервитьорката.
 

* * *

   Вече отдавна минаваше полунощ и шумната компания се разделяше пред ресторантчето. Разпределиха се по колите. Въпреки, че не му беше съвсем на път – Кáрел щеше да откара Микулаш до Дейвицка и след това щеше да се прибере.

   – Не можахме да си поговорим... – дръпна го леко встрани Наталия.
   – Е... Другият път... – въздъхна Кáрел, – нали поне за няколко часа можах да те погледам... – усмихна й се някак носталгично.
   – Ела, искам да те прегърна! Макар на края и за съвсем кратичко – искам! – притисна го леко о себе си и двамата потънаха в нежна и топла прегръдка всред хапещия студ. Тя едва доловимо потрепера в обятията му. Кáрел грижливо я загърна.
   – Закопчей се, студено е. И без това отдолу си много леко облечена.
   Наталия му се усмихна.
   – Защо не ми се обаждаш от толкова много време?
   – Нямам ти телефона...
   – О, Боже! Момент... – енергично заровичка из чантата си – Кажи ми твоя, за да те набера.
   – 774 082 157. – издекламира цифрите с лека неохота и огромно колебание Кáрел. Извади телефона от вътрешния си джоб и се вторачи в него.
   – Ето, това е моя номер. – посочи Наталия с тънкия си и изящен маникюр към светещия дисплей на Кáрловия телефон.
   – Добре, сега ще го добавя в указателя.
   – Ще те видя ли пак?
   – Да, защо не? Нали знаеш, че още от първи курс си ми слабост и ви-наги ми е било приятно да бъдем заедно? – усмихна й се Кáрел и отметна от лицето й кичура коса, с който немирния януарски вятър си играеше.
   – Знам, че винаги си бил галантен, но по-добре ми кажи кога Кáрле, кога?
   – Незнам... Доста съм ангажиран покрай работата си и много пътувам... Предполагам знаеш как е?
   – Разбирам... – помръкна Наталия.
   – Не, виж, наистина не разполагам с много лично време... Недей, моля те! Знаеш, че ми е мъчно, когато видя натъжена жена! – и отново я притисна в себе си, молейки се тя да не продължи да настоява.
   – Да, знам... Съжалявам. Това може би е, защото прекалено дълго не бях те виждала, а и тази вечер си „поговорихме” само с очи... Но в твоите аз видях само тъга, защо...
   – Моля те недей. Не искам... – прекъсна я и сведе глава.
   – Добре, няма... Извинявай. Къде си паркирал?
   – Ей-там, а ти?
   – И аз – ей-там!
   – Не ми казвай, че кабриолета е твой!
   – А ти не ми казвай, че онова огромно шведско нещо е твое!
   – Ммм... – Мое е...
   – Ммм... – И кабриолета е мой!
   – Е как пък от целия паркинг успяхме да се паркираме точно един до друг?!?
   – Съдба, Кáрле, съдба! Явно не само ние се привличаме...

   Двамата се засмяха. Дадоха си по една последна прегръдка за сбогом, но този път тя бе последвана от лекия допир на устните им. Качиха се в колите и тръгнаха.
   Микулаш видя всичко, но още с качването си в колата, Кáрел го изгледа кръвнишки и той не посмя да гъкне почти през цялото време до Дейвицка.

   „Съдба, Кáрле, съдба!” – отекваха думите й в съзнанието му, а образът на Дебора изплуваше пред очите му. Със сетни сили се опитваше да се сдържа пред Микулаш, давайки си вид на прекалено съсредоточен в шофирането по ледените улици.
 

* * *

   Кáрел отново седеше по халат в края на дивана, но този път не беше вторачен в часовника на кулата отсреща. Очите му бяха затворени. Струящите от тях сълзи пареха лицето му и гаснеха по пода. В ръцете му беше тромпета, който с години не бе докосвал. Кáрел свиреше. Сега Кáрел вадеше от себе си най-тъжната мелодия на която бе способен. Сега той отново виждаше със затворените си очи Дебора. Сега, Кáрел отново свиреше както някога, само и единствено за нея. Сега Кáрел отново танцуваше само с нея. Сега Кáрел отново умираше в танца на мелодията си.
   За миг сълзите успяха да нарушат правилното дишане, което му бе необходимо за да може да свири. Насмалко да се задави. Облегна се назад и безпомощно отпусна ръце в страни от тялото си. Изтърва тромпета и той падна върху паркета. Отново си спомни думите на Наталия: „Съдба, Кáрле, съдба!”. Чувстваше се толкова безсилен пред спомена за изгарящата го любов към Дебора и заплака още по-силно.

   Дълго остана така. Изтощението и умората взеха превес и той изпадна в унес. Заспа, свит на кълбо на дивана.
   В просъница му се стори, че телефонът му звъни. Да, наистина звънеше. Стресна се. В първия момент помисли, че се е успал и е закъснял за летището и някой му звъни, за да разбере къде е. След това видя, че е едва един и половина след полунощ и се зачуди кой и за какво ли може да му звъни по това време? Не обърна внимание на изписаното име на дисплея:
   – Кáрел Кржижек слуша?
   – Кáрле... Извинявай, събудих ли те?
   – Не...
   – Слава Богу! В къщи ли си?
   – Да...
   – Чудесно! Искам след малко да...
   – Момент! Кой се обажда?
   – Извинявай, Натали е...
   – Натали?!? Всичко наред ли е? Какво става, къде си?
   – Да, не се притеснявай... Нали не те събудих?
   – Не, не. Тъкмо си приготвях багажа, понеже утре ще пътувам... Къде си ти, прибра ли се?
   – Не.
   – А къде си? Случило ли се е нещо?
   – Не, Кáрле, нищо не се е случило. Просто искам да дойда при теб!
   – Но... Как така? – още повече се стресна Кáрел.
   – Моля те.
   – Но аз...
   – Моля те! – настоя Наталия.
   – Добре, кажи ми къде си.
   – В Храдчани. След Тройската сбирка реших да мина през офиса за малко. Какъв е адреса ти? Знам само, че си някъде около Вацлавске намйести...
   – Мхм, на Рюжова 5. Но е еднопосочна и трябва да влезнеш от към Данковия дворец.
   – Сещам се. Ще ме посрещнеш, нали?
   – Добре... Звънни ми, като паркираш долу.

   „Какви ги върша, дяволите ме взели?!? – „Добре... Звънни ми, като паркираш долу.”?!? По сред нощите ли намери да откачаш бе, човече?!?” – скара се сам на себе си и запрати телефона на дивана.

   Кáрел беше тотално объркан както от неочакваното обаждане на Наталия, така и от себе си, че толкова лесно се остави да го придума да дойде при него. Дори вече успя да се ядоса, но реши да си прости, предвид полусъненото си и не-съвсем адекватно състояние. А и може би на Наталия й се беше случило нещо и имаше нужда да сподели с някого.
   Побърза да прибере разхвърляните дрехи, които беше съблякъл преди да си вземе душ. Започна да си събира багажа за пътуването утре, когато телефона му завибрира върху дивана, където преди двадесетина минути ядно го беше запокитил.
   – Кáрле, мисля, че пристигнах!
   – Момент така... – прекоси стаята, отиде до прозореца и погледна надолу към улицата. Видя кабриолета й, още с включени фарове, и каза – Да, видях те. Стой в колата, сега ще слезна.

* * *

   Наталия се сви на дивана и не го изпускаше от очи. Кáрел отиде при нея и взе ръцете й в своите. Бяха студени. Постави дланта си върху носа й. Искаше да провери дали и той е така студен, както ръцете й и побърза да я укори:
   – Къде успя да премръзнеш така?!?
   Тя не му отговори. Продължи мълчаливо да го наблюдава.
   Кáрел взе едно рошаво одеало и го метна върху нея, като старателно затъкна краищата му под тялото й. След това й направи чай и сипа по малко бренди и на двамата. Постави чашите на ниската масичка и се подготви да седне в креслото, но Наталия отметна единия край на одеалото и еднозначно го покани да седне до нея. Той я погледна и мълчаливо поклати глава в знак на отказ.
   Заприказваха се. Приказваха за себе си, за живота си, за нещата, които обичаха, за преживяното през годините, за всичко, което им се бе случило. Времето летеше неусетно. Отпуснат от приятната топлина на брендито, Кáрел не съумя да удържи връхлитащата го умора и той упорито се запрозява. Наталия също се постопли от питието и отдавна не беше увита като пашкул в одеалото. И той отдавна не стоеше в креслото...
   – Може ли да остана при теб тази нощ?
   – Хм! А ти да не мислиш, че ще те пусна да ходиш където и да било?!? Навън е минус осемнадесет, а и пи алкохол! Искаш ли да се ориентираме към креватите? Денят бе дълъг... Поне за мен беше, а и след няколко часа път ме чака.
   – В колко ти е самолета?
   – В осем сутринта, но преди това мислех да мина през офиса, да посвърша някои неща.
   – Нямаш много време за сън... Багажа ти събран ли е?
   – Да, метнах две ризи и един пуловер в куфара.
   – Бих искала да си взема душ...
   – Мхм, определено един горещ душ ще ти се отрази добре! И без това само преди час беше като премръзнало пале. Сега ще ти дам хавлии.
   – Винаги ли си толкова грижовен? – усмихна му се тя.
Кáрел предпочете да не й отговаря, но все пак не успя да се сдържи и й се усмихна:
   – А нима вече си забравила?
Наталия стана и се засуети. Кáрел усети, че искаше да се съблече и да влезе в банята, но като че ли се притесняваше от него и за това той я хвана за ръката и я поведе към спалнята.
   – Ела! – посочи към голямото легло, което междувременно й беше подготвил. Върху завивките имаше две небрежно метнати кърпи, – Ето хавлии, съблечи се спокойно. Ще ти оставя една моя тениска, да спиш с нея. Ако ти е студено – ето тук има още одеала. – отвори една от вратите на гардероба.
   През цялото време Наталия послушно ходеше след него. Но сега рязко го дръпна за ръката и Кáрел леко политна, при което тя го сграбчи. Прегърна го и му прошепна:
   – Остани! Не ми пречиш, и друг път си ме виждал гола! Дори много повече от това...
Кáрел не го очакваше. Усети натиска на финното й тяло. Гърдите й се притискаха о ребрата му, а устните й продължаваха да шептят докосвайки ухото му. Без да съзнава, ръцете му вече галеха гладката и нежна кожа на гръба й. Дишането му се учести. Стана му горещо.
   – Недей... – умоляваше я задъхано Кáрел.
   – Какво „недей”? Защо? – настоятелно го погледна в очите, очаквайки да й отговори.
   – Недей, аз...
   – Не ме ли обичаш вече Кáрле, нима всичко между нас е мъртво?
   Кáрел се сепна за миг. Умът му трескаво търсеше подходящите думи:
   – Дали те обичам?... Обичам те, но...
   – Но какво?
   – Късно е...
   – Знам, но какво от това? И преди сме имали безсънни нощи!
   – Не, нямах предвид, че в момента е късно. Късно е да... обичам! Доста неща се случиха през всички тези години, но ти няма как да знаеш.
   – Разкажи ми!
   – Хайде, мила моя, нека оставим този разговор за друг път, моля те.
   – Добре... – погледна го и очите й се насълзиха. – Ще ме целунеш ли поне?
   Кáрел за миг се поколеба. Прокара ръце по голите й рамена, погали дългата й, права коса с цвят на прясно изпечено кафе и много бавно, сякаш нерешително, отново я взе в обятията си. Затвориха очи и устните им се сляха. Нежно потънаха в целувка, която някога двамата вече бяха преживявали. За миг бяха двете най-щастливи същества на света!
   След като магията на целувката им свърши, телата им се разделиха. Очите им отново се отвориха и погледите им се срещнаха.
   Няколко часа по-късно хълмовете под самолета вече дълбаеха своите розови бразди в златото на изгрева. Горите ставаха лъчезарни със своята неизтощима светлина – в тая страна те не престават да възвръщат златото си.
   Кáрел безмълвно наблюдаваше танца на леденият дим, издигащ се от самотната ферма, сгушена там долу, всред снежните Бохемски гори. Спомни си тази им несбъдната мечта. Извади портфейла от джоба си и го разтвори. Отново усети онази стара и непосилна болка. Пред очите му отново беше образа на неговата Дебора... 

Градът на последната целувка.

 Посвещавам на Прага

Златистата светлина на уличните фенери щедро заливаше всичко наоколо и се отразяваше в коричките лед, нежно прегърнали паветата под краката им. Голите клони на премръзналите дървета потреперваха пред старинните сгради, сякаш втрисани от студеният полъх на вятъра.

Снегът падаше тихо и отдавна беше покрил всичко наоколо. Студът се просмукваше навсякъде, но той не го усещаше защото го обожаваше – за него това бе любимият, най-чистият сезон. С умиление си спомни, че когато преди много години за пръв път дойде в този град – той гостоприемно го посрещна със същият този хаплив студ. Още тогава той остана запленен от него, понеже предвкусваше общото им бъдеще и бе сигурен, че тук той ще изживее незабравими мигове. Дори веднъж се замисли дали именно тук, в този град, няма да приключи и житейският му път. И бе абсолютно прав за всяко едно, от тези си предчувствия.

Сега отново с присъщата само за него наслада се оставяше в прегръдките на ледените пориви на скитащия около катедралните кули вятър. Снежинките палаво пощипваха лицето му, след което се превръщаха в малки капчици, сякаш се опитваха да го очистят от мъчителните му спомени за по-малката й сестра, която той толкова много обичаше. Въпреки, че отдавна и по най-болезнен начин я бе изгубил – тези спомени бяха най-скъпото нещо, което той някога бе имал. Беше толкова наивно благодарен на Бога, че Го бе дарил с тях; с възможността и днес, тук и сега, в техният град на стоте кули да си спомня за нея; че макар и за кратичък миг от живота си е имал шанса да бъде с нея; че тя го преобрази до неузнаваемост; че заедно бяха изживели неповторими и толкова чувствени мигове.

Прекоси Староместския площад със строгата Тинска катедрала и бароковите къщи, подредени в неправилен четириъгълник. Почисти снега от една скамейка зад часовниковата кула и реши да поседне за миг. Впери поглед в паметника на Ян Хус пред старинното кметство.  Тя тихо бе приседнала до него.  

* * *

Дълбоко потънал в света на спомените си, той не усети как бяха из-вървели разстоянието от Староместския площад до внушителната и черна снага на кулата на стария град, която се извисяваше над тях и бе началото на моста. Подвикванията на продавача и сладникавият аромат на канела и карамфил, леещи се от близката сергия, успяха да го върнат обратно на уличката, по която бяха тръгнали. Реши, че приветливата покана за чашка греяно вино е чудесна идея. Запъти се на там, но след няколко крачки се сепна и спря. Тя го погледна учудено. След стреснатият и недоумяващ поглед, мигом осъзна, че вървейки в нейната компания и тази на неговите спомени за сестра й, той бе заплакал.

Постоя за малко като замръзнала статуя. Искаше да даде време на сълзите да си отидат от очите му защото освен нея, той не искаше никой друг да го вижда разплакан.

С носталгия и наслада отпи глътка от ароматната и топла Моравска течност и въпреки студа – разкопча още палтото си. Вдигна поглед към отсрещния бряг на реката. Плаха усмивка притича по зачервеното му от студа лице.

Бавно прекосиха трамвайните линии на булеварда, минаха под кулата и се качиха на моста. Той се загледа в окъпаният от светлина дворец и побелялата градина под него. Спомни си! Със страшна сила си спомни за случилото се между него и сестра й там, но този път го обзе онова възторжено и топло чувство на близост, което бе толкова силно, че винаги го караше да настръхва. Може би познатата гледка и хубавите спомени за пръв път от толкова много време го накараха да се почувства щастлив – като че ли те отново бяха заедно с нея, там, в придворната градина и като че ли той отново за първи път й казваше „обичам те!”.

* * *

Беше се завърнал тук с мисълта за по-малката й сестра и отново го болеше. Въпреки това той винаги го правеше. Винаги се подчиняваше на тази непреодолима необходимост и се връщаше. И мислеше, размишляваше. Толкова много неща го свързваха с този град, с този мост, с тази река, с тази градина...

Направи още няколко плахи крачки по побелелите павета на моста, спря се до една от статуите му и се надвеси над реката. Зарея погледа си в плуващите парчета лед, а отблясъците на светлините във водата игриво зашариха по лицето му. Продължи едва доловимо да се усмихва и отново вдигна погледа си към сияещата градина под двореца отсреща. Усмивката на лицето му се изкриви и помръкна. Усети парещата топлина на сълзите, струящи по скулите му. Не успя, а и не пожела да ги сдържи и ги остави да падат свободно в снега.

Дълго стоя така. Чувстваше се добре и му бе топло всред студа. Наоколо нямаше жива душа, всичко бе притихнало, а снежинките трептяха в жълтеникавия ореол на фенера над главата му. Леденият вятър със съсък насипваше ситния сняг връз преспите по побелелия мост. Изглеждаше толкова самотен, но бе неземно спокоен и щастлив, защото знаеше, че това не е така. И беше прав. Много отдавна осъзна, че въпрки краткият и бурен романс с по-малката й сестра – той винаги бе обичал и нея.

Не всеки можеше да я види, но тя често заставаше до него. Нейното присъствие му помагаше. И въпреки, че тя не беше непрекъснато до него – той я усещаше до себе си. Чувството му беше толкова живо, сякаш тя никога не се отделяше от него. Дори, когато замиг от живота си той бе със сестра й.

Ето, и сега! Тя отново застана до него, защото той имаше нужда от помощта й. А на нея й бе приятно да знае, че по някакъв начин му помагаше: когато пропадна бизнеса му, който той грижливо бе съграждал с години – именно тя беше тази, която не допусна той да потъне и отново му даде воля за живот; когато го предаваха приятели – точно тя му помагаше да не се ядосва и да продължи напред; когато сестра й го напусна и той бе на ръба – пак тя бе тази, която го вдигна на крака.

Беше смел и упорит човек, не се отчайваше лесно. Но откакто двамата се запознаха – винаги, когато той трябваше да понесе ударите на живота и му беше тежко – успяваше да остане прав, с вдигната глава и продължаваше да живее с усмивка и хъс само и единствено благодарение на нея. И отлично го съзнаваше.

* * *

Двамата стояха на моста един до друг. Тя едва забележимо го докосна по ръката и му каза, че вече е време да го целуне. Той смутено се усмихна – от толкова време не беше целуван, нито пък бе целувал. Притеснено я погледна, разгледа познатите черти на лицетой. Това му вдъхна кураж и той охотно се съгласи.

Спомни си времената, през които той винаги бе готов за нея. Беше спокоен. Нямаше и следа от ефирното притеснение, което бе изпитвал всеки път, когато срещаше нейния топъл, искрящ поглед, някак загадъчен над палавата й усмивка. Беше спокоен, защото тази мразовита нощ всички условности, които ги бяха съпровождали през всичките тези дълги години, всички прегради, които очакваше във всеки един момент да се стопят, най-накрая, веднъж за винаги бяха изчезнали.

Двамата се наклониха един към друг, но тя не бързаше и, сякаш за да отложи неизбежното за още миг поне, го попита за какво мисли. Той спря и я погледна. Не можеше да откъсне очи от лицето й. Толкова поразително приличаше на по-малката си сестра. Отново се натъжи и очите му се замъглиха. Овладя се и най-сетне се престраши да й сподели, че я обича. И наистина, с течение на времето я бе обикнал. Тя недоверчиво му се усмихна, защото това й се стори някак странно. Никой досега не й го беше казвал, никой не я беше обичал... Или поне не истински. Напротив! Всички винаги обичаха само и единствено по-малката й сестра. Дори и той в началото. Но тя беше пряк свидетел на случилото се помежду им. Как тя го обсеби и след това го изостави в собствената му душевна агония. Как му предизвести нейната целувка – целувката на по-голямата си сестра... Но въпреки всичко това - тя знаеше, че е искрен.  Че наистина я бе обикнал.

* * *

Долови нотката съмнение в нея. Обясни й, че повечето хора не я познават, защото са забързани в тленното си всекидневие, гонят живота си и в своето шеметно препускане не им остава време да я погледнат, да я почувстват. И беше прав! Тя не беше от онези, които се натрапват, тропат с крак и търсят внимание. А повечето хора са слепи за красотата и им трябва смелост, за да я приемат...

Като че ли успя да я убеди и тя замислено кимна в знак на съгласие. Сведе глава, загледа се в разноцветните отблясъци по ледените павета и го попита дали си спомня как са се запознали. Той я погледна и се усмихна. Нима можеше да забрави как след раздялата му със сестра й тя стоеше на края на леглото му в болницата, когато не беше ясно дали ще оживее? 

Беше още по-тихо, сякаш златният град бе заспал непробудно. Те бавно приближаваха към Малостранската кула, която бе и края на моста. Прииска му се това, което предстоеше да се случи между тях да бъде на същото място, в същата градина, където някога бе писал стихове, посветени на по-малката й сестра, където тя го дари с топлината и нежността на първата си целувка, където...

Понечи да я поведе натам, но тя го дръпна и еднозначно поклати глава в знак на несъгласие. Слезнаха по стълбите в ляво от моста. Озоваха се на малкото островно площадче, където сутрин двамата със сестра й обожаваха да пият заедно кафе. Продължиха към парка по пустата уличка без да се докосват. Той – защото не се решаваше, тя – защото все още изчакваше.

Преплетените им погледи не се откъсваха. Тя прокара ръце по раменете му, погали снежната му коса, прегърна го бавно и много внимателно, сякаш дори нерешително, докосна неговите устни със своите. Стояха насред уличката, потънали в най-нежната целувка, която бяха преживявали.

Когато отново тръгнаха, неразделно прегърнати, светът за тях вече не съществуваше. Не забелязваха сините светлини, които нервно примигваха някъде назад, не усещаха уплаха и суетенето на хората, не чуваха гласовете им...

* * *

– Предполагаема възраст – тридесет години.

– По дяволите, толкова е млад!!! Защо е трябвало?!?

– Хонзо, внимавай къде стъпваш! Какво е това в ръката му?

– Снимка на някаква жена.

– Изчисти проклетия сняг! Красива е...

– Ах, Господи! „Пак ли дело на двете сестри?!?” – помисли си той.

– Гадна виелица! Дайте носилката и да го товарим, че се вкочанихме!

– Час на смъртта – 23,25. Затваряйте вратите и да тръгваме!

Neděle,10. Ledna 2010.                                                Díky Philip.

Praha – Na Kampě.